Травмата - голямото его на спомена
Не ме докосвай! Прозрението ми те разобличи,
бях в твоите вериги окована, вярвайки, че са добри ръце,
които раните, да облекчат не дръзнаха дори
сега разбирам, че искала си да остана вечното дете.
С шедьоврите на моята природа, да играеш
защото лесно е, да моделираш пластелин,
че в тялото красиво, душата ми крещи нехаеш
наивността ми, те издигаше във властелин.
Прогонваш мъдростта ми, тъй като те плаши
със черната си сянка - скриваш всеки лъч
и списъкът с интимните моменти наши
навираш го в лицето ми, да не създавам глъч.
Но ти ме подцени, направи грешен ход,
като остави огънят на болката, да се разрасне
прозрение донесе ми, да избера подход
със, който малкото момиче, да порасне.
Пробождайки ме някога, постави ме на колене
предадена пред твоята огромна сила,
но виж се днес, пълзиш като дете,
а аз преборих се със тебе , мила!
Не травма си във мен, а просто спомен
пропаднала във пропастта на незначим момент
притихнала ме молиш, да останеш в мен:
Спокойно! Ще те приютя, но безопасно плаваща зад бент.
/автор: Нина Романова/
Житейски хербарий
Премислях няколко поредни пъти
подозирах, че не всичко е наред
размити цветове в шедьовър, уж в умът ти,
но някак, като маска пречеща ми бе напред.
Опитах тайничко, да размишлявам
какво ме стягаше сред този пъстроцвет
взирайки се в него, с болка пропилявам
животът в капещи листа - вместо в букет!
Дали от тях, да събера хербарий
от смъртното, да съградя живот
откривам смисъла в останки стари
листата лепнат по избилата ме пот.
В един момент хартията остава празна
картината оформя се във двете ми ръце
дланта и пръстите ми сътворяват важна,
текстура на дърво и биещо сърце.
В короната му свити са безброй гнезда
сега, не просто цветове - мелодия се чува
в умът ми, корена в дълбоките недра
вдъхвайки живот се наслаждава и любува!
Питам се, кое във нас така формира,
да бъдем или не в синхрон,
но тоз въпрос от хилядолетия датира
и никой с отговор, не се е възкачил на този трон.
Дали умираме изобщо,
дали се раждаме или сме просто тук и там
разделят сетивата примитивни нещо общо
така, душите ни превръщаме в безмислен храм -
на радост, болка, мними постижения и срам.
/автор: Нина Романова/
Да излекуваш дявола
Преди да паднеш, виж на кой слугуваш,
ако коленете ще кървят, поне да знаеш за кого
илюзия човешка е, да смяташ, че хитруваш
животът го обричаш на думата "дано"!
А тя е двете остриета на стъклото-
надежда, вяра носи, но и страхове в душата
и ето тук разковничето скрито е дълбоко
кого във огледалото да видиш - плодът или змията.
Борбата няма място в таз загадка,
а изборът, начало е на дълъг път
обричаш се на бдителност за зла нападка
и в схватката разкъсваш свойта плът.
Опитай ударите, да отбиваш с любовта си,
незнаеш колко сила носи тя
безмилостно я разпилей с дъха си...
И дяволът, ще се разплаче от това!
Душата ни е в паралелни две вселени
тя може, да танцува - просто избери,
дали да коленичиш в очите на страха големи,
да излекуваш дяволът ли?... в себе си реши!
/автор: Нина Романова/
Спиралата на човешкото его
Зейналото его е, като спирала
подхлъзваш се и вече си във транс
адреналинът ти отприщва идеала
главозамаян, губиш здравия баланс.
Умът на еуфорията е подвластен
"разумен" се замества от "велик"
това величие превръща те във страстен
носител на егоцентризъм и циник.
Между запалена цигара няма разлика или другар
те на удоволствието ти са просто средство
навярно твоята религия е в друг буквар
написана за теб конкретно.
Заслугата ти е, да бъдеш сам
самодостатъчен си си, но не изцяло
на сцената, се чувстваш толкова голям
сред всички тези хора, виждайки те в бяло.
Манипулирайки умело тези сетива,
дори контурът черен не показваш
на твоята летяща по спиралата душа
дори и алтруизмът ти е себеугаждащ.
Отдалечавайки се от реалността,
е все по-трудно някой, да те види
накрая ще крещиш, за нечия ръка,
но този край не го предвиди!
/автор: Нина Романова/
Приеми сутринта, в която се будиш
без излишни въздишки или условност
поредния ден, във който се чудиш,
дали за задачите имаш готовност.
Денят е насищащ при всеки различно,
а той си е същият - над всичко това
някой се радва на слънцето, друг иронично
поглежда на него, като дразнител в дома.
Но тази емоция, само ти си я знаеш
на слънцето, далечна му е твойта суета
и, ако за отговорността към себе си нехаеш
светът, за теб ще бъде - заключена врата!
Пораждайки се хиляди въпроси:
Какво? Защо? Къде или пък как?
Течение на любопитството те носи,
но ще си останеш бос и гол глупак.
Затова сутринта приеми, като покана
наслади й се, и пофлиртувай със петте си сетива
само този избор ти остана,
за ключа от вратата, да получиш права!
/ автор: Нина Романова/