Когато ни връхлети някакво събитие в живота, изведнъж може, да се окажете заобиколени от адвокати, лекари , полиция или просто никой... В такива моменти, човек е изправен пред сериозно изпитание за психиката му, за което не винаги е подготвен. Емоциите могат, да бъдат твърде силни и неразбираеми, за да се справи с тях и случилото се. "Чувстваш се в беда, безсилен, засрамен, предаден, уязвим, не знаеш какво да направиш, как да се справиш, какво решение, да вземеш - просто искаш, да избягаш, да се скриеш от света или, да се отбраняваш." И в този момент тази позиция, която първосигнално избираш, започва да диктува усещанията, преживяванията и поведението ти всеки ден от живота ти. Не живееш, започваш, да виждаш света и себе си с други очи - ДА ОЦЕЛЕЕШ, защото заплахата и враждебността са все още тук и навсякъде, а тълпата любопитни очи вече ги няма. Твоят ум, твоето тяло започват, да се държат така, сякаш са изложени на екстремни условия, в които трябва да се справиш сам. Някои го описват, като: "живот във вечна борба" ; "живот като насън"; "нося се по течението" ; "умора от живота" и т.н. Това е призракът на посттравматичния стрес! Спомняте ли си след такова преживяване, някой да Ви е посъветвал, да поговорите с това със специалист, да Ви е предложил помощ? Обикновено "не", важни остават фактите, хилядите въпроси, докато Вие оставате в центъра на тази "фуния", която Ви засмуква.
Травмата засяга не само тези, които са пряко изложени на въздействието ѝ, но и хората около тях. Войниците, завръщащи се у дома след битки, могат да уплашат семействата си с яростта и емоционалното си отсъствие. Съпругите на мъже, страдащи от посттравматично стресово разстройство (ПТСР), изпадат в депресия, а децата на депресираните майки са застрашени да израснат несигурни и тревожни. Ако някой е преживял семейно насилие в детството си, често се затруднява да установи стабилна, изпълнена с доверие връзка като възрастен. Травмата по дефиниция е непоносима и нетърпима. Повечето жертви на изнасилвания, военните, участвали в битки, и децата, които са били тормозени, се разстройват толкова много при мисълта за преживяното, че се опитват да го изтласкат от ума си, стараейки се да се държат така, сякаш нищо не се е случило, и да продължат напред. Нужна е огромна енергия да продължат да функционират, докато носят спомена за ужаса и срама от абсолютното си безсилие и уязвимост. Докато всички ние желаем да преодолеем травмата, частта от мозъка ни, която е посветена на това да подсигури оцеляването ни, не е особено добра в отричането. Дълго след края на травматичното събитие тя може да бъде реактивирана отново и при най-малкия намек за опасност да мобилизира обезпокоените мозъчни вериги и да секретира огромно количество стресови хормони. Това отключва неприятни емоции, интензивни физически усещания и импулсивни агресивни действия. Тези посттравматични реакции са неразбираеми и съкрушителни за изпитващите ги. Тъй като имат чувството, че губят контрол, хората, преживели травматични събития, често започват да се страхуват, че са непоправимо и окончателно увредени. Липсата на информация, грижата за човека е сериозен проблем, за който всички ние носим отговорност. Бездействието и безразличието са също акт на престъпление - едното от юридическа, а другото от морална гледна точка. Нека отново се върнем към хуманността, към грижата за другия, защото това ни прави ХОРА!!!
Comments