Обикновено гледаме на нашето тяло, като на обвивка, с която се показваме пред обществото. И няма нищо лошо в това, да се грижим за обвивката си и да си правим срещи в огледалото. Това, което е по-важно обаче е, да се научим, да гледаме на тялото си, като на сложен организъм, който "говори" през цялото време и когато нещата са наред и когато нещо не е наред. Неговият език няма символи и звуци, затова той използва единствения си механизъм "симптомът". И когато неговата хомеостаза е нарушена, той започва да търси начини, да си я възвърне. За тази цел започва, да изпраща сигнали през всички канали на нашата нервна система от най-примитивната, която е автономната нервна система, засяга периферната и дори се прицелва до висшата нервна дейност визирайки висшите корови функции - памет, мислене, внимание и т.н. Динамиката на ежедневието ни е научила на търсенето на консуматорски, лесно достъпен, бърз и неангажиращ вниманието ни начин, да се справяме с проблемите. Да, но не винаги най-прекият път е най- правилния нали?
Спестявайки си един проблем - време, трябва да можем, да си дадем приоритетно сметка този плюс колко минуси , може да ни донесе в дългосрочен план. Най-лесният метод, да потиснем симптомите, да "заглушим"това, което се опитва, да ни каже тялото и да решим проблема е медикаментозният. Той е и пасивен, не изисква усилие, време, ресурс- освен финансов. Съществуват обаче редица рискове, на които трябва да обърнем особено внимание. Първият и може би основен е, че решават проблема временно в зависимост от нивата на плазмена концентрация в кръвтта и времето за елиминиране от организма. Лекарите, не случайно казват :" Не четете страничните ефекти". Няма и нужда, защото ако прочетете по-внимателно листовката на предложения антидепресант там много често ще прочетете следното: "механизмът на действие не е изяснен". Освен това всяко разбутване на невротрансмитери, води до противоречиви резултати - и често четем, лекува тревожност и депресия и в следващия момент в странични ефекти пише възможна възбуда, невъзможност, да се стои на едно място, раздразнителност, повишена тревожност и т.н. Колкото до въпроса за развиване на зависимост, той е уклончив - има минимален риск, но все пак го има. А природата ни е дала чудесен механизъм за справяне по естествени начини. Мозъкът ни има способността, да се "самолекува" стига, да му бъде предоставена възможност да го направи. И ако той ни казва чрез симптома, че нещо не е наред, иска време и внимание, да може да пренастрои системите за отговор по адаптивен и здравословен начин. Някъде е блокирал, някъде се е объркал, някъде са сработили механизми по пътя на късото съединение, които не са продуктивни и адаптивни, а ни карат да действаме с инфантилни защити и да боледуваме. От нас той иска, да сме активни, да се научим, да "слушаме" и "разбираме" тялото си. Колкото повече осъзнаваме, толкова повече невронни пътища създаваме, нямаме ли блокаж - няма и симптом.