Р.К.
   От 2 години имах проблем с ходенето на лятна почивка със семейството ми. По-точно с морето, по-късно разбрах, че ме плашат буйните реки, големите езера и язовири изобщо всякакво количество вода извън слушалката на душа в банята ми ме плашеше. Спрях дори вкъщи да ползвам ваната. Когато погледът ми  срещнеше гледката на вода, започвах да се задушавам, а опитите на съпруга ми да ме вкара в морето държайки ме за ръка завършваха катастрофално със сърцебиене, прималяване и започвах да пищя в опити да излезна на брега. Моя близка, която бе психолог по професия ме посъветва, да намеря и да поработя с ЕМДР терапевт, тъй като според нея това мое поведение бе свързано с преживяна травма. Тогава и казах, о да аз си спомням първия път, когато се почуствах така и дори сега картината е пред очите ми толкова жива и истинска сякаш сега се случва. Но не мога да го преодолея, просто немога. Срещнах се с терапевта си в центъра и разговаряхме за проблема ми. Разказах й за симптомите си, попита ме за първия път когато съм се почуствала по този начин. Когато разказвах, за случката, в която онова лято след ,което се отключи страха ми, си спомнях всяка подробност - как плувайки усетих нещо да приплъзва по крака ми. В този момент помислих, че е водорасло, рибка или нещо плуващо в морето. Но беше тежко, повдигнах го и видях човек. Не знам как намерих сили,  да я извлека от водата . Спомням си, че докато дойдат спасителят и екип на бърза помощ се опитвах да му окажа първа помощ. Не можех да повярвам...жената бе мъртва. За пръв път се сблъсках очи в очи със смъртта и се почуствах безпомощна. Терапевтичната работа мина в две сесии, каза че въпреки, че са изминали 2 години събитието се отчита като скорошно заради живостта, яркостта и силата на спомена. Сега понякога пак изпитвам леки опасения, когато навлизам в дълбоки води, но е различно - по-скоро, като едно наум, а не неконтрулируем страх и паника.